„Това е характеристиката на конспирациите - няма как да си в различна позиция освен на жертва. Изведнъж получаваш оправдание за всичките си житейски провали..." Конспиративен разговор с Харалан Александров от Димитър Стоянович
- И така - теории на конспирациите. Мистерии и загадки летят из Въздуха и отнигде взорът надежда не види...
- Така е, защото световната конспирация е в много напреднала фаза. Имам един познат, който се увлича по различни теории за конспирацията и периодично ги сменя... Последния път, когато минах през неговото село и го попитах какво става със световната конспирация, той каза: „О, тя свърши." Представи си само колко е напреднала!
- Гениално! Това е Вече крайната фаза на депресията!
- Крайната фаза - да, отвъд депресията, отвъд конспирацията, в известен смисъл отвъд края на живота, защото няма живот без малко конспирацийка, особено по тези места. Впрочем той го каза с елемент на облекчение, тъй като се изисква доста интелектуална енергия, за да можеш да следиш всичките зли сили, които плетат лепкавата си мрежа...
- Добре, обясни ми какво е това желание да се търси необяснимото във всичко. Колкото повече чета, колкото повече се разравям в темата, толкова повече имам усещането, че конспиративната теория обезличава не само една трагедия, да речем, но и още по-страшно - обезсмисля всяко положително нещо, което човек постигне, защото то някак не е плод на качествата му, а на някоя организация или сила зад гърба му.
- Да, така изглежда на пръв поглед, но аз ще предложа алтернативна интерпретация. Според мен хората, чийто живот е изпразнен от смисъл, през конспирациите, които съзират, плетат, разконспирират, демистифицират, откриват или измислят - всъщност си връщат усещането за смисъл и най-вече за порядък, подреденост. Мисля, че едно от най-характерните настроения на късномодерните времена, в които се случи да живеем, е преживяването за дезинтеграция, разбъркване, нарастващ хаос или ентропия, ако решим да използваме научни термини. Все по-трудно е да прозреш големия организиращ модел на такъв свят, да подредиш в ума си цялата тази объркана и плашеща сложно тия. Във всеки случай това изисква доста усилия - отново и отново да подреждаш разпадащата се картина, да се мъчиш да разбереш какво се случва с теб, със света около теб и с твоите отношения с този изплъзващ се свят. За да бъде поносим, светът трябва да е разбираем, да е обясним, да е сведен до понятни категории. Ако ни се яви в цялата си сложност, той става немислим, просто няма как да бъде обхванат от ограничения човешкия ум. Затова културата услужливо ни съоръжава с опростени обяснителни модели, или с големи разкази, както биха казали постмодернистите. Когато няма един общоприет разказ, който да организира света по смислен и окончателен начин, хората страдат и започват да търсят и създават алтернативни разкази, понякога доста чудати. Теорията за конспирацията е един такъв разказ.
- Хората изпитват психологическо страдание от липсата на порядък?
- Да, особено хората, чиито умове не са подготвени да живеят с постоянна несигурност и неопределеност. Когато това е съчетано с травматичен опит със социалния живот като този на няколко поколения в България, белязани от тоталитарни и посттоталитарни рани, не е изненадващо, че хората посягат към конспиративни обяснения. Нашите провали и неволи, продукт на неумението ни да живеем в сложен свят, удобно се приписват на злия умисъл на мрачни, неведоми и властни сили, които скрито и коварно контролират живота ни, обричайки ни на страдания и погибел. Звучи пардоксално, но такова обяснение носи повече успокоение и утеха, отколкото осъзнаването на безбрежния и нарастващ хаос, в който сме завихрени...
- Но не само при нас, в цял свят е така...
- Разбира се, и затова конспиративните теории никнат навсякъде като гъби. В този смисъл ние успешно се глобализираме. Вплетени сме в глобалната мрежа от загуба на смисъл и отчаяно, но в някакъв смисъл и триумфално, се стремим да обясним света като заговор на тайни сили. Ако се замислиш, това носи много психологически ползи. Първо, автоматично оправдава поведението на пасивна жертва. Ако тези, които дърпат конците, са толкова могъщи, толкова тайни и толкова недосегаеми - защото, общо взето, това е характеристиката на всяка сериозна конспирация, независимо дали е еврейски, масонска, кагебистка, корпоративна, фармацевтична, извънземна, на някакви рептилоподобни чудовища и прочее - ти няма как да си в различна позиция освен на жертва. Изведнъж получаваш оправдание или поне обяснение за всичките си житейски провали и усещането, че си обикновен лузър, се заменя с доста по-престижната версия, че си жертва на зли сили.
- Но това няма общо с реалността, а е доста глупаво оправдание за собствения провал...дори да не е провал.
- Това е разсъждение на външен наблюдател, за субекта на конспиративната теория няма никакво значение дали е умна или глупава. Важното е, че тя ти намества провала, социализира го, вписва го в някаква голяма картина. Така да се каже, през конспирацията ти обобществяваш частния си провал, трансформираш личната си несполука в колективна съдба или национална трагедия. Съвсем същият механизъм обяснява групови патологии като радикалните национализми, тероризми и прочие колективни лудости. Съвсем сигурно е, че хората, които търсят убежище и сигурност във фундаменталистки религиозни доктрини, са ужасени от сложността на живота, който им налага късномодерното глобално общество. Най-отчаяните си пускат брада и се хващат за джихада. Съгласи се, че вярата в световния заговор е доста по-мека форма на това страдание.
- Да те разбирам, че това е някакъв вид стратегия за справяне с неволята.
- Съвсем правилно ме разбираш! Парадоксална стратегия за справяне с по-голямата неволя, а именно ужасът да бъдеш захвърлен в непознаваем свят с нарастваща турбулентност, сложност и безпорядък. Теорията на конспирацията полага център в хаоса, който може да е злонамерен, но поне го има, и светът спира да е неуправляем, сдобива се с първопричина. Така да се каже, има онтология в конспирацията. На пазара на конспирациите се съревновават няколко основни версии - за да имат все пак избор потребителите на този тип обяснения, - но всички следват общ модел. Има група посветени, пазители на древна, страшна и свята тайна. Те имат славно потекло и вековна история на преследване и безмилостна война с враждебна, често още по-зла конспирация. Историята обикновено преминава през меровингите, тамплиерите и Светия граал, през масоните, розенкройцерите, илЬминатите и прочие тайни общества, отдаващи се на скверни и нечестиви ритуали, и неотклонно води към съвременния таен световен елит. Но това са подробности, важното е, че накрая тайните са разбулени, скритото знание е извадено на показ, злодеят е разпознат, локализиран и демистифициран. Най-доброто, което можеш да направиш в един безутешен свят под властта на конспирацията, е да се опиташ да разбереш кой е отговорен за това безобразие, кой е истинският автор на нашите страдания, кой е злият демиург. И в момента, в който постигнеш това прозрение, в който съзреш косматия паяк в дъното на мрежата, ти спираш да си неосъзната жертва и постигаш своята победа - разобличил си врага си, разгадал си неговите козни... Макар да е ясно, че си оставаш клета мушица в паяжината и рано или късно тлъстият паяк ще те докопа и изсмуче, ще бъдеш погълнат от ненаситна паст на конспирацията. Така или иначе ти си го видял и със самия акт на неговото разгадаване и назоваване преживяваш своя малък триумф да се изрепчиш на злото, да го посочиш обвиняващо с треперещ пръст, преди да те налапа и храносмели.
- Посочваш злото с пръст, назоваваш го триумфално, след което пак си умираш с мъки и писъци.
- Да, нещо такова. В конспиративната вселена катастрофичният сценарий е предопределен, но след като бъде разконспириран, става предсказуем и предвидим и в това е победата на малкия човек над могъщите сили, които властват над живота и смъртта му. Има дори теоретичен - макар и нищожен - шанс да надхитри конспирацията, като се скрие от нея някъде в гънките на социалния или географския релеф, например в някое забутано планинско село. Евакуацията на село напосле дък е доста популярна антиконспиратибна стратегия и това е донякъде парадокосално, защото онези, които бягат назад към природата, често са високо образовани, екологично ориентирани хора с духовни търсения - общо взето, представители на прогресивната част от човечеството. При все това този тип хора с ню ейдж профил се оказват доста податливи на конспиративни теории. Неотдавна група млади, заможни и самоуверени жени с подчертан уклон към трансцендентална медитация, осъзнато сънуване и тантра йога почти ме убедиха, че единствената смислена алтернатива за съвременния човек е да се засели в красиво село, да живее в щастлива комуна, да си отглежда сам биохрани (така бори заговора на „Монсанто" и другите ГМО злодеи), да гали малки агънца, да си обучава сам децата и да не ги пуска на училище, защото то очевидно е превзето от зла педагогическа конспирация - с последното впрочем съм напълно съгласен. И най-важно - в никакъв случай да не допуска да ги ваксинират, защото ваксината е вредна за децата, при това с нея им имплантират таен чип, за да ги следят и контролират...
- Съответно и дечицата умират в агония...
- Не задължително, слава Богу, но възможно. Не бих се изненадал, ако наред с възраждането на средновековните вярвания и нрави се плъзнат и средновековни епидемии. Все пак благата на модерната медицина предполагат известни жертви като ваксините и антибиотиците, а те, както се досещаш, са в основата на фармацевтичната конспирация. Аз отдавна съм я разкрил, но въпреки това не бих заложил само на естествения имунитет срещу жълтата треска например. По-важното обаче е, че има спасение и то е на една ръка разстояние, защото 6 България е пълно с изоставени села с чиста природа и малки агънца. Виждаш парадокса - спасението е в това, че колкото по-неподреден е светът, толкова по-непод реден става. Избавлението от конспирацията, чиято функция е да организира разпиления постмодерен свят, е в бягство назад към благословения безпорядък на пред-модерния свят.
- Всички усещат чувство на безнадеждност. Говоря дори за интелигентни хора, или поне за такива съм ги мислил, които изпадат в конспиративност за всичко, изпълват се с ярост, гняв към невидимия и непобедим враг. Не е ли това връщане към оправданието за собствения провал, или е опит за справяне?
- По-скоро е второто. Ако се чувстваш фрустриран, прецакан, провален и прочие, е много по-здравословно да мразиш някого, отколкото да насочиш гнева към себе си. Конспирацията, бидейки неясна и потайна, е идеалният обект, върху който да проектираме лошите си чувства. Разбира се, съществува и оптимистичното допускане, че гневът е горивото на израстването, че човек търпи развитие главно през болката и страданието. Героичната идея, че онова, което не ни убива, ни прави по-силни, е една от мантрите на съвременната свръхсъревнователна култура. Това е възхитителен възглед, но нека не забравяме, че е предназначен за свръхчовеци. В общия случай хората са създания крехки и уязвими, които при челен сблъсък с реалността не стават по-силни, а се пречупват и често загиват.
- Особено ако обичат. Сблъсъкът между чувствата и реалността обикновено е фатален. Ако съдя по житейския опит, това е най-точното доказателство за тезата ти.
- Напълно съм съгласен. Най-тежкият сблъсък всъщност е между онази реалност, която сме конструирали по нашата човешка мярка, върху която сме проектирали нашите ценности и вярвания, в която сме инвестирали нашите чувства, упования и надежди, и другата, нечовешката реалност, която понякога ни връхлита -безотносителна и безразлична към нашите стремления, чужда, далечна и непонятна. Колкото по-неподреден и непредсказуем е социалният свят, толкова по-трудно е да се поддържа очовечената, опитомена реалност, в която има място за любов и взаимност. Както вече казах, нивото на неподреденост в тази социална система, в която живеем днес, е нараснало отвъд степента, която повечето хората са подготвени да го понесат. Това е, така да се каже, обективен факт, въпреки че се преживява субективно като загуба на ориентация, смисъл и посока. Хората реагират на тази ситуация чрез изумително разнообразни стратегии за справяне, много от които дисфункционални, каквито са конспиративните обяснения. Още по-дисфункционално обаче е да се наказваш за това, че си се провалил, да го играеш жертва.
- Дори не подозираш колко добре те разбирам. Имам богат опит от особено неприятни, манипулиращи жертвени пози. Опит за изкривяване на реалността, така че да се самонаместиш като център на Вселената, независимо какво ще причиниш на околните.
- Абсолютно вярно. Самонаместването в центъра през жертвена поза е стратегия за себеутвърждаване в една нарцистична култура, в която, ако не си в центъра, ако не си специален, разпознаваем, известен, просто не съществуваш. Това е аморалната, безмилостна култура на свръхсъревнователност, която величае индивидуалния успех и презира провала. Обречени сме всеки ден да виждаме знаменитости на екрана и тъй като по дефиниция огромната част от хората не са преуспели, богати, известни, красиви и прочие, те напълно закономерно имат усещането, че нещо не им е наред. Имат няколко начина да се справят с това. Най-примитивният е да се отдадат на черна завист и злоба към успелите - в емоционален или професионален план - и да се опитат да унищожат или поне да обезценят тяхното щастие.
- О, да.
- Да. Преди това се правеше организирано, чрез революции и масов погром над управляващите класи - гилотиниране на аристокрацията, разкулачване на буржоазията и прочие радости за народа. Сега се прави например чрез самоубийствени атентати - един no-индивидуализиран поход, който има допълнителното предимство, че наведнъж се отърваваш от всичко, което мразиш - от другите, защото са успели, и от себе си, защото си се провалил. За щастие има доста no-щадящи методи за справяне с чувството за незначителност и малоценност. Най-прогресивният метод е себепромоция във фейсбук, където всеки може да стане малка знаменитост, ако положи усилия. Един по-мързелив начин е да прикрепиш собствения си провал към някаква колективна драма, с каквито изобилстват учебниците по история - както прекрасно знаеш, нашата историография има нездрава фиксация върху катастрофични събития и героично-жертвени интерпретации. И след като националната история е низ от катастрофи, личната житейска катастрофа изглежда напълно 8 реда на нещата. Ще се изненадаш колко семейни и лични провали намират задоволително обяснение в злините на прехода, комунизма и дори турското робство. „Виновник трябва да има, значи политиците са виновни за всичко", както каза един прозорлив човек в селската кръчма. И след като аз и един мой приятел, впрочем евреин, го убедихме, че такова нещо като световен заговор е крайно неправдоподобно, той много се натъжи и въздъхна: „Ей, вие ме съсипахте. Аз сега кого да мразя?!"
- Е, но това е отказ да живееш собствения си живот...
- Ако приемем, че е съзнателен избор. Но механизмът е автоматичен. Когато хората губят контрол върху собствения си живот, те естествено приемат, че животът не им принадлежи, че той е отчужден. И щом нещата не зависят от тях и вървят на зле, значи някой е друг е отговорен за това - толкова е просто. Ако разглеждаме този феномен като клиничен симптом, колкото повече избуяват конспиративните теории, толкова по-болно е обществото - има страдание, има усещане за изгубеност, има заучена безпомощност, но има и потребност от промяна. За мен посоката на промяната е ясна - след като реституирахме и приватизирахме де що имаше из тази страна, може би е време да реституираме и авторството върху живота си. И това се случва, но се случва бавно, а ние с теб сме нетърпеливи. Всъщност в историческа перспектива развитията днес се случват изумително бързо и това е част от проблема - промените ни идват в повече и ни объркват. Ние, имам предвид нашето изгубено поколение, дори имаме шанс да доживеем края на упадъка и началото на подема в това общество. Или поне тези от нас, които все още ходят на лекар, а не се лекуват с домашна ракия.
- Неочакван полъх на оптимизъм. То нали и в Плиска бликна светената вода, всичко си идва на мястото...
- Бликна, разбира се, къде ще ходи! Нима се съмняваш в чудото в Плиска?! Безверник. Но да оставим тая работа... Истински важното е да се знае, че има и нещо светло в мрака. Дори когато описваш света като изцяло погълнат от мрак, обсебен от злото, обгърнат от пипалата на световния октопод, ти извършваш мисловни операции, които по своята природа са смислопораждащи, творчески и потенциално освобождаващи. Първата операция е организираща - умът на конспиролога избирателно, несистемно и безкритично установява връзки между случайни факти, явления u процеси, полагайки ги произволно в причинно-следствени вериги. Втората операция е интерпретативна - вече свързаните факти и явления се подлагат на тълкуване, обикновено предубедено и силно подвеждащо, което цели да докаже предпоставената теза на автора. Да вземем например конспирацията за унищожаване на древния и славен български род и ролята на циганите в нея. Няма как циганите да са автори на този заговор, защото очевидно душата им е между зъбите, но чудесно се наместват като ключов елемент от злодейския план наред с омразните правозащитници, соросоиди, протестъри, еврогейовете и пр. Така се изтъкава и уплътнява смисловата мрежа на конспиративната теория. Ако за критичния наблюдател тази крива херменевтика изглежда безумна, за пристрастените към конспирациите тя има неустоимата сила на прозрение. Третата операция е еманципираща - призив за отхвърляне на конспиративно установения несправедлив световен ред, ловко прикриващ се като безпорядък. И ако теорията е достатъчно убедителна, може да спечели привърженици и при определени условия да прерасне в разрушителна агресия срещу отделни индивиди, социални групи, политически, корпоративни и финансови елити и дори цели общности. От друга страна, бунтът срещу статуквото може да мобилизира енергия за градивна промяна. В крайна сметка усилието да разбереш света, макар и в конспиративни категории, съдържа в себе си възможността да го промениш. Резултатите от промяната обаче могат да бъдат съсипващи.
- Определено и въздействието е съсипващо. Вече май не стига да си евреин, от ЦРУ или КГБ, трябва още да се надгражда конспиративната мистериозност...
- Точно така, вече трябва да си и малко извънземен. Посветените във великите конспирации обитават особени, гранични територии на културното въоб ражение и затова не се побират докрай в човешките рамки. Подобно на харизматичните лидери те често общуват с отвъдни сили. Те са квази човешки, амби-валентни като древните богове и демони, отчасти зверове, отчасти свръхчовеци. Затова веднъж се явяват като извънземни, които обсебват световния елит, а втори път се явяват като гущероподобни чудовища. Това е някаква форма на модерно митотворчество, което определено е проява на креативност, макар и суеверна - неспокойните умове на конспиролозите постоянно измислят нови и нови версии на древния гностически мит, постоянно съзират нови връзки в хаоса на живота. Това може да изглежда безсмислено и дори безумно разхищение на ментална енергия, но така е при всяка игра. Важното е, че играта носи радост. Поне докато играещите не я взимат твърде на сериозно.
- Знаеш ли, аз имам една теория, не знам дали съм прав. Цялата тази мистичност, загадъчност, конспирация по някакъв много странен начин замества ролята на религията. Много по-лесно, дори по-нормално е да кажеш „Божа работа", като ти падне метеорит в селото. Божа работа - Бог ни даде предупреждение или се случи така, защото Бог така реши. И това обяснява света, това е вече разказ. И е завършен разказ. Докато, като няма Бог, идва конспиративната теория.
- Разбира се, нали за това говорим през цялото време. Много по-човешко е висшата сила да те накаже за греховете, отколкото сляпата гравитация да запрати от безкрая на Космоса някакво гадно парче скала точно в твоето село. Свят, движен от случайността, е страшен и непоносим, далеч за предпочитане е един антропоцентричен свят, чийто създател и повелител постоянно ни наблюдава и съди, макар и твърде сурово.
- Така се намества дори безкрайното очакване на края на света, който все не идва и не идва...
- Така е, краят на времената настъпва открай време - историята изобилства с есхатологични и милениаристки възторзи. Ние вечно сме на ръба на пречистващата катастрофа, която все се отлага. На спирката на „Граф Игнатиев", съвсем близо до вашата къща, прочетох забележителния графит „Не очаквайте прекалено много от края на света!", който казва почти всичко по въпроса. Ясно е, че краят приближава, ясно е, че няма да е съвсем окончателен, че светът ще продължи да се търкаля отвъд собствения си край и че обновеният свят ще предлага вълнуващи нови възможности, но пък и не трябва да се възлагат прекалени надежди на тая работа.
- Това е и някакъв опит за търсене на смисъл, животът сам по себе си съвсем не е достатъчен.
- Да, животът е необходимо, но не и достатъчно условие за възникване на смисъл. Смисълът е човешка участ и мисия, която всеки следва както и доколкото може. Нека приемем, че през теориите на конспирацията някакви хора се опитват да отидат отвъд очевидното, да се свържат с тайнствените и загадъчни аспекти на живота, с трагизма на историята, с великата верига на битието. Това е много човешка потребност, която различните хора в различните култури посрещат по различен начин. Не е реалистично да очакваме всички да четат Тойнби, Шпенглер и Шопенхауер. Повечето хора предпочитат да пият ракия и да бистрят политика, и добре правят. Но потребността от смисъл и от трансцендиране на смисъла остава дори и на пияна глава - знам го от личен опит. Тъй че, вместо да съзерцаваме унило упадъка на цивилизацията и да чакаме края на света, нека се опитаме да открием злия гений, който ни е нагласил цялата тази работа, па да го хванем и юнашки да го преборим. Ракията ще ни помогне.
Димитър Стоянович
L`Europeo
