Алтернативни енергоизточници > Теории, хипотези, физични опити
енергия за всички
дракон13:
Стъбълфийлд разработил особена биметална индукционна намотка, която била в състояние да извлича достатъчно количество енергия от земята, за да захранва лампи и други измислени и изпитвани от него устройства. Дълги изолирани медни и голи железни жици били навити в „двойна нишка“ върху голям железен болт. Намотките били държани една до друга по цялата дължина на макарата. Устройството се описва в патента като „извличащ земно електричество терминал“.
За да работи успешно, устройството задължително трябвало да се постави на специфично място в земята, тъй като действието му не било едно и също навсякъде. Прецизното разположение изисквало прецизно познание, което било достъпно единствено на радиестезистите. Стъбълфийлд споделил този специфичен факт само с един човек.
Разговарях с един учен, имал изключителната привилегия да се срещне със сина на Стъбълфийлд — Бърнард Стъбълфийлд. Вече доста възрастният по онова време Бърнард споменал, че методът на баща му за намиране на „подходящото място“ бил доста труден и отнемал много време. Баща му наричал устройството „приемников терминал“ и въпреки настояванията на служителите от Патентното бюро да го пишат „батерия“, Стъбълфийлд заявил, че то всъщност е „енергиен приемник приемаща клетка, която прихваща земните електрически вълни“. Проводимостта й по някакъв начини давала възможност да абсорбира и насочва огромните количества земна енергия.
Имало е съмнения дали извличаното от тази клетка електричество е във вида, в който го познаваме. Ако разгледаме използването й за захранване на лампите за осветление, ще видим, че може би става въпрос за друг вид енергия. Устройството на Нейтан Стъбълфийлд поддържало работещи на пълна мощност и по двадесет и четири часа на ден множество дъгови лампи. Имало нещо като спусък, с помощта, на който се стимулирала и поддържала енергията.
Кръстената на името на създателя си индукционна макара се състояла от три намотки, увити около тежка желязна сърцевина. Голата желязна жица и покритата с памук медна жица били разположени една до друга и съставлявали основното тяло на макарата. Всеки пласт от нея бил покрит с ивица памучен изолатор, по външната страна, на който до края на макарата стигали две железни и две медни жици. Именно чрез тях се добивало електричеството.
Освен биметалната намотка имало и трета, наричана „вторична“. Тя била изолирана от първичната и играела ролята на пусково устройство. Предполага се, че по нея бил пускан начален импулс, в отговор, на който земната енергия се активирала и започвала да отделя големи количества енергия, улавяна от медната и желязната намотка.
По отношение на електролитните си характеристики (като батерия, поставена в киселина или солена вода) макарата на Стъбълфийлд може да ни разочарова — според изследователите, направили по-късно нейни точни копия, тя произвеждала по-малко от един ват напрежение. Биметалната макара на Стъбълфийлд всъщност е „щепсел“ — приемник, който се свързва с огромния и свободен резервоар на самата земя. Патентът му и излезлите по-късно брошури на компанията описват начина, по който трябвало да се активира батерията.
От техническа гледна точка, устройството на Стъбълфийлд представлява модифицирана термодвойка (биметал с тесен повърхностен контакт), която не би могла да произвежда количеството енергия, за което споменава създателят й. И макар че устройството би могло да произведе няколко миливата на подходящи горещи места, термоелектрическите му свойства не могат да обяснят огромното количество изходна енергия, за което се споменава в новинарските репортажи за демонстрациите на Стъбълфийлд.
Нещо повече — макар че приемникът на Стъбълфийлд прилича на индукционна макара, той произвежда равномерно количество прав ток. Това създава допълнителни проблеми пред конвенционалните инженери. Електроиндукция има единствено при промяна на тока, осцилация и импулси.
Свидетелите описват задвижвани със земна енергия мотори, работещи непрестанно в продължение на месеци, без да е необходимо да се подменя захранващата ги батерия. Други достоверни източници съобщават, че с подобни клетки били захранвани малки машини, часовници и шумно биещи гонгове. Възможно е Стъбълфийлд да е открил ефекта на само увеличаващото се напрежение преди Тесла, който по-късно го използвал в своите електростатични трансформатори.
Вероятно макарите се насищали с електростатична енергия, идваща от дълбините на земята. В този случай нищожната мощност на батерията била заменяна от тази електростатична енергия и намотката е играела ролята на електрод. Това изглежда напълно приемливо, ако имаме предвид, че напрежението на обикновената му батерия (1 ват) постепенно отстъпвало пред далеч по-големи мощности.
дракон13:
Експериментите показали „бавно и постъпателно натрупване“ на ток по вертикално заровените намотки и големите твърди метални пръти. Количеството ток се увеличавало с времето, през което устройството прекарвало в земята. Трябвало да минат няколко часа, преди закопаните намотки и пръти да заработят на пълна мощност и да започнат да отдават „натрупаното“ количество енергия.
Подобно поведение по никакъв начин не напомня на поведението на електрически ток. Най-подходящото обяснение е по-скоро биологическо — бавното натрупване и постъпателното движение приличат на развитието на растение. Окончателни и задоволителни отговори обаче могат да ни дадат единствено пълни изпитания на реконструираните устройства на Стъбълфийлд.
Свидетели твърдят, че батериите на изобретателя обикновено били закопавани в корените на много стари дъбове. От тези места можело да се захранват малки дъгови лампи, за което са нужни огромни количества енергия. Стъбълфийлд не само бил в състояние да извлича тази енергия от земята, но тя му била достъпна през цялото време.
Дъговите лампи се окачвали по самите дървета и захранващите им кабели отивали надолу в земята. Токът бил такъв, че лампите не се нагорещявали много и сякаш можели да светят безкрайно дълго с ярка бяла светлина. Нейтан не ги подменял толкова често, колкото би трябвало при такава продължителна работа. С помощта на енергийните си приемници той дори можел да зарежда изтощени батерии, които получавал от телефонната компания за другите си експерименти.
Някои твърдят, че за телефоните си Стъбълфийлд е използвал най-обикновени батерии. Направените по-късно демонстрации показват, че тази конвенционална гледна точка е напълно погрешна. Повечето от апаратите на Стъбълфийлд работели без прекъсване в продължение на дни, без да се прекъсва захранването им. По-вероятно е обикновените батерии да са се използвали за „начално стартиране“ на земния електрод през някои сезони — да не забравяме третата намотка, описана в патента наред с основните две.
Не знаем тайните на земното напрежение, открити от Нейтан Стъбълфийлд. От неговото време досега мнозина са наблюдавали изменения в земната енергия през определени периоди от годината. Възможно е отначало да е имало нужда от еднократна индукция, преди тази енергия да достигне повърхността — също като заливането на помпа. Възможно е дъговите лампи да са били пълни с газ под ниско налягане, подобно на демонстрираните от Дениъл Макфарлънд Мур, които обаче изискват високо напрежение, за разлика от моделите на Нейтан.
Друг парадокс е свързан с погрешното схващане, че Стъбълфийлд просто е свързал заедно стотици от своите маломощни батерии и така е успявал да произведе голямото количество ток. Това не може да се докаже по никакъв начин. Нейтан показал, че една или две такива батерии са напълно достатъчни, за да извлекат „напрежението на земята“. Очевидно става въпрос за съвсем различен вид енергия.
Разположена на подходящо място, маломощната „батерия“ на Стъбълфийлд се превръщала в електрод за силния земен заряд. Но захранването на дъгови лампи и зареждането на батерии не били единствените му специалитети — имало и други чудеса, които Стъбълфийлд започнал методично да разработва едно след друго. Биметалният му приемник улавял електрическите вълни и произвеждал огромни количества енергия, която се поддавала на модулиране — върху нея можели да се наложат допълнителни сигнали, звуци и гласове.
дракон13:
Тази забележителна биография изисква сериозно разглеждане на архетиповете, тяхната изпълваща сила и света, в който се материализират. За да разберем силата и значението на истинското откритие на д-р Томас Хенри Мъри, трябва да преминем през най-тайнствените води на времето, докато не станем напълно подготвени за чудото на находката му. Причината за това ще стане очевидна в хода на разказа. Колкото и да е странно, историята на Мъри започва в море от мечти и архетипове.
Истории, мечти, саги. Разказвани от древни философи и бардове, великите епоси съдържали смътни спомени от един още по-древен свят. Пеейки за славата на забравени царства и изчезнали цивилизации, поетите пренасяли слушателите си в друга епоха. Слушайки ритмичното редуване на стиховете, пред очите на омагьосаните древни слушатели се издигали планини, могъщи цитадели и прекрасни градове. Бардовете ги отвеждали до самите порти на Златния век. Утопия. Загадъчните изгубени светове били сякаш по-лесно достъпни, след като се чуе за тях.
Поети, бардове и историци провокирали слушателите си със символи, образи и теми. Щом започвала песента, животът винаги започвал да изглежда изпълнен с едно особено чувство за чистота, добри намерения и посока. Разказването на дългите саги провокирало огромно вътрешно вълнение, стимулирало ефирната надежда и преследването на мечтите. От пресъздаването на ритъм и стих, на мит и патос, хората се изпълвали с ново пламенно желание. Преданията оставали движещата сила на цивилизацията.
Споделените архетипове насочвали сърцата на хората към определена цел. Всяка архаична сага в устата на бардовете запалвала искрата на велики и запомнящи се постъпки. Любовниците търсели чистата любов, авантюристите — върховното приключение, а пътешествениците се втурвали към земи далеч отвъд хоризонта. Всички се превръщали в търсачи. Търсачи на идеалния свят и неговите чудеса.
Дългите преплетени теми били обсипани с малки скъпоценности. Непознати чудеса изпълвали световете. Екзотични и тайнствени предмети. Познати премени и принадлежности на щастливите обитатели на тези утопии. Неизменно богоподобните обитатели на изгубените светове използвали странни и магически технологии. Щом чуел тези легенди, човек се вдъхновявал да възроди или повтори описаните от бардовете магически предмети и принадлежности.
Омагьосани от разкази за любов и храброст, за красотата на сияйни принцеси и силата на могъщи герои, младите слушатели се опитвали да им подражават. Приключения, вълнение, идеали и цел. Целият живот се обяснявал в песен. Всички тези чудеса, колкото и прекрасни да изглеждат, оставали все така трудни за възприемане, освен ако не са били нещо истинско. Известно е, че някога много от поетите са били благородници от знатно потекло. Образовани и знаещи. Познаващи лукса и богатството, преди да се променят под въздействието на песента на други бардове. С неустоимата си сила сагите ги карали да се откъснат от охолството на вилите и мраморните имения. По-възрастните бардове и трубадури им предавали безценните си съкровища от стихове и епоси, докато сърцето на легендата и мита не намирало нови сили. Предавани между търсачите на истина, славните митове оцелели през безбройните векове. В митовете, извлечени от минали истории и тайнствени текстове от далечни земи, винаги се намирало зрънце истина.
По озарените със сапфирена светлина брегове и величествените блестящи виолетови и зелени планини на тези светове живеели любовниците на Утопия. Те били създателите на цивилизацията, безсмъртни същества, чиято безкрайна доброта и мъдрост се отразявала в могъщите цивилизации от прекрасното минало. Пронизващи облаците сребърни кули, ослепително ярки фарове, светещи с чиста бяла светлина, и прочути пристанища, приветстващи завръщащите се безсмъртни мореплаватели със златните си стълбове, оповестявали приближаването към чудото.
Планински тераси, обрамчени със странни светещи огледала, пронизвали въздуха със смъртоносни сини лъчи, охраняващи цитаделата. Над всичко властвал мирът и уважението. Огромни изумруденозелени кристали в небето докарвали сини и прекрасно ухаещи ветрове. Огледала от живак в златни рамки, дар от незнайни епохи и светове, свързвали пътешествениците сред разхвърляните далеч една от друга сребърни тераси, приличащи на скъпоценности в планинския свят сред морето.
Широки площади от бял камък, пирамиди от кристал, осеяни с цветя улици, градини със зелени басейни и изкуствени водопади. Всичко било изпълнено с топазено жълтата светлина на фенери, които никога не изгасвали. Никой никога не боледувал в тези благословени земи, като се изключи заболяването любов. Хората живеели векове. Специални еликсири и виолетови лампи хвърляли лъчите си върху млади и стари, носейки на хората здраве, чувство за завършеност и радост. Огромни щитове от оникс, вградени в незнайни метали, позволявали да се видят далечни аметистови острови. Медни слънчеви часовници можели да покажат времето навсякъде, като го контролирали. Велики занаятчии насочвали огънати метални тръби, от които излизали магически ветрове, носещи огромни камъни по въздуха.
А чудесните хора, обитаващи онези земи, винаги били благородни, с просветлени умове, храбри и мъдри, живеещи изпълнен с радост и удоволствия живот. Били славни, блестящи и притежавали нечувани способности. Сякаш винаги разполагали с най-желани магически предмети — пръстени, токи, гривни, огърлици, скъпоценни брошки, колани, наметала, шлемове, щитове, мечове с всички инструменти на магията.
Домовете им били прекрасни и богати, пълни с най-фина храна и магически мебели. Нощите били обсипани със звезди, планети и светлина от светилници и пещи, които никога не изчерпвали горивото си. Утопия никога не била описвана по по-ясен начин.
Под ритъма на малки барабани и меките звуци на арфите, поетът мъдрец пеел и разказвал почувстваните със сърцето истории. Сълзи се стичали по брадясалото му лице върху цветната роба, когато пеел за изгубена любов. Музикантите засвирвали най-нежна музика, когато бардът бил прекалено развълнуван, за да продължи. Гняв и властни нотки изпълвали гласа му, когато герои побеждавали зли магьосници. И песните следвали една след друга. Деца от знатни семейства оставяли дарове пред почитания бард. Поръсено с вода бяло грозде, питки със стафиди и мед, кристалночиста студена планинска вода в глинени стомни и златни бокали с пурпурно вино.
Разказването на историята често отнемало няколко дни. За това време се издигала и рухвала цяла цивилизация. След като разказът завършвал, възрастният бард бивал изпращан от многобройните си почитатели и изчезвал във времето също толкова загадъчно, както и се появявал.
Силата на преданието е архетипът, който го поражда. Докато слушат разказа, хората изцяло се потапят в описваните светове. Групов трансцендентален опит и контакт извън измеренията. Феномените, с които бил така добре запознат Питагор, обединявали обществата чрез разказването на предания. Историите, разказвани от бардовете, са вечни теми. Образите в тях са непрекъснато напомняне на исторически реалности. Те се появяват от въображаеми светове и смисълът им е неподвластен на времето. В ролята си на вестител на вечното море бардът играе ролята на пророк за хората. Самото споменаване на тайнствените светове и техните чудеса очаровало умовете с изгубената връзка с древното минало.
Защо тези специфични образи имат толкова дълбок и емоционален ефект върху нас? Всеки образ е метафора, която в действителност е посетител от забравен свят. Образите ни обсебват и изпълват със странно желание. Те са архетипи, символи, руни, които комуникират с нас направо от непознатото море. Символите са живи разряди от загадъчното море на мечтите, съзнанието, чрез което се съединяваме с нашия свят. Темите, образите и символите продължават да живеят векове, изпълвайки световното съзнание. Архетиповете пътуват от човек на човек като послание от вечността. Те унищожават времето и разстоянието. Всички, които се слеят с архетиповете, се озовават в едни и същи неподвластни на времето места и виждат едни и същи сцени.
Архетиповете се появяват от неизмеримите дълбини на морето от мечти на цялото човечество. Откривани в преданията, те са останки от древни изгубени цивилизации. Тези образи притежават огромна мощ. Архетиповете са квазиматериални реалности, които изискват активното ни внимание и съзидателно съдействие. Огромната армия от образи се проявява чрез епическите поети и има силно емоционално влияние върху обществото. Всъщност именно те са причината технологиите бавно да се движат напред.
Посетители от най-дълбоките кътчета на съзнанието, символите и архетиповете ни стимулират с лъчистата си енергия на видението и желанието, импулса и мотивацията. Те създават технологиите. Човешките същества от векове са чувствали мистериозния им подтик, каращ ги да вървят напред. Голямото желание на някои от тях е да открият чудесните магически инструменти от легендите, да открият местата, където мечти и природа се „сливат“ в едно материално цяло. Мотивираните пътешественици и мъдрите древни познавачи на природата постигали успешното материализиране на отделни архетипове. Откривани били забравени земи и прочути съкровища. Огромни сребърни огледала били изваждани от покрити с увивни растения лагуни. Подобни на скъпоценни камъни светилници излъчвали студена зелена светлина.
Има и такива, според които мечтите, образите и символите са метафизични еднодневки без аналог в реалността, които нямат възможност да се материализират. Човечеството е подчинено на всички архетипове и символичен натиск, който извира от неподвластното на времето море. Вълни от мечти се надигат и изпълват ума на хората. Техният потенциал е истинската и плодовита сила, която изпълва света и го кара да се движи напред. Историческите мечти всъщност намират своя естествен материален израз. Великите открития са били предшествани от обсебващи образи и видения, които карат откривателя да продължи делото си. След усилено търсене в тайните на природата, мечтата най-сетне придобива материална форма. Естествената „кореспонденция“ между мечтата и природата представлява общият исторически опит. Несъмнено мечтите за далечни морски брегове са се материализирали чрез откритията на Колумб.
Онези, които притежават способността да дадат израз на мечтите си, имат велики постижения в изкуството и науката. Символи, образи и мечти предизвикват загадъчни видения, които артисти и учени се опитват да преповторят. Точността на успеха им изцяло се определя от точността, с която са реагирали на образа. Артистите и учените се опитват да дадат израз на явилите се в мечтите им символи — всеки със своите собствени изразни средства. Дарът на технологията е резултат както на появилата се от безкрайната съкровищница мечта, така и на артиста, който я възпроизвежда.
Обществото безпомощно се задвижва в огромната вълна образи. Всяка епоха се определя и различава по образите, които провокират „епохалната тема“, или „zeitgeist“. Архетиповете се носят на вълни и неуморно се изразяват и материализират като изкуства и технологии. Макар и метафизични, те намират чисто материално съответствие. Романтичните артисти осъзнават това. Когато изтичащият навън вътрешен опит се слее с течащия навътре външен опит, мечтите изумително откриват материалния си израз.
Мечтите се материализират, когато ги наблюдаваме в естествени условия. Чувствително и внимателно спрямо тази мистична кристализация на мисълта в материя, чудесният и непрестанен поток от съзнание разкрива странните завладяващи прилики и синхронности между видените в мечтите неща и присъствието ни в материалния свят.
дракон13:
Всеки символ, артефакт и принадлежност в утопичния свят излъчва светлина. Именно тя се забелязва най-напред от пренесените там земни посетители. Домакинът им радостно обяснява, че „светлината идва отвсякъде“. Това магическо лъчение е светлината на самото съзнание. Митовете и легендите също изобилстват със съобщения за „безкрайна светлина“.
Блестящата красота на митичните „вечни светилници“ стимулира и провокира вечното желание на учените. Безкрайното им сияние си остава техният единствен и най-впечатляващ аспект. Възможно ли е подобна светлина да съществува в материалния свят? Мистерията на вечната светлина не би могла да се открие или повтори на земята. Нашите средства не са в състояние да повторят качеството на идеалното излъчване в Утопия. Тази вечна светлина излъчва радост и предизвиква възхищение. Сякаш нито лъчението й, нито съживителните й тръпки отслабват с течение на времето.
Образът и символът на вечния светилник се среща във всички митологии, колкото и да са раздалечени във времето и пространството. Символът на вечния светилник е обсебващ обект, който желаем най-силно. От него се излъчва безмълвно послание за надежда и живот, което най-много се доближава до божественото.
Древната квалитативна наука вярвала, че някога в миналото на прочутия свят са съществували вечни светилници, и ги е търсила с дълбокото убеждение, че могат да бъдат намерени. Древните изследователи издирвали навсякъде вечни светилници и други подобни „прочути“ съкровища. Най-голямото предизвикателство за тях било да открият, възвърнат или изровят тези лампи. По този начин били открити и описани от заслужаващи доверие натуралисти множество източници на светлина.
Вековете отминавали и от време на време някои учени оповестявали, че са успели успешно да пресъздадат вечните светилници. Според някои бардове от Средновековието съществували земи, в които мечтите буквално се материализирали. На изток се простирали могъщи кралства с безброй чудеса, чиито жители владеели магически технологии. По пътя на тези легенди поел Марко Поло. Наред с материалните доказателства, които донесъл със себе си във Венеция, имало и нови легенди и разкази. Марко Поло разказвал за дворци и царе, кралства и артефакти, екзотични природни чудеса и аномалии. Цели кервани от архетипове и символи.
В града на великия хан имало стотици рубини, хиляди златни таблички и милиони изправени войници. Марко съвсем недвусмислено заявил, че светещи камъни и магически вещи широко се използвали за всякакви дейности в провинциите на империята. Самият той видял със собствените си очи някои от чудесата. Една от легендите, която обичал да разказва най-много, днес рядко се споменава. Тя е свързана с митичния владетел на изтока — прочутия Предстоятел Йоан.
Предстоятелят Йоан седял в магическа тронна зала, изпълнена със светлина, излъчвана от особени скъпоценни камъни. Тази неземна и вечна светлина правела залата свещена, просветлена, изпълнена с живот и покой. Рицарите му били винаги изпълнени със сила и любов от въздействието на вълшебната светлина.
С помощта на скъпоценните камъни Предстоятелят Йоан научавал за събития, случващи се в далечни земи. Надарен с властта да налага мир и доброжелателност на далечни воюващи земи, той наблюдавал и защитавал със свръхестествената си сила цели райони. Можел да изпрати помощ чрез лъчите от магическите камъни. Прогонвал глада, изкоренявал болестите и възвръщал радостта. Той бил защитник на страни, в които никой не подозирал за съществуването му. Прочутата легенда за мистичния християнски владетел, наричан Предстоятеля Йоан, е с монголски произход. Вечният светилник като един от безбройните архетипове, се среща във всички митологии по света.
Марко заявил, че е виждал как в Кападокия използвали черни камъни, за да получат светлина и топлина. В други части на същия район пък видял „черни масла“, събирани за същата цел от бълбукащи ями в земята. Когато чули това, учените отхвърлили всичките му твърдения. Много след пътешествието му европейците открили въглищата и петрола и разказите на Марко Поло били приети без никакви възражения, Чудото на вечната светлина, Предстояте — ля Йоан и магическите технологии продължавали да вълнуват човешкото любопитство и през следващите векове.
Всички земи и народи пазят вечния светилник в съкровищниците си от мечти. Нордическата митология приписва „вечните светилници“ на гномите, които ги наследили и произвеждали. Използвали ги, за да осветяват обсипаните си със скъпоценни камъни подземни дворци. Всеки светилник си имал име, дадено му още в древността от някой прочут майстор. Изработени от светещи камъни, тези светилници непрекъснато греели в меки цветове и създавали атмосфера на небивало удоволствие.
Според преданията загадъчните вечни светилници са изработени от недостъпни за хората минерали и елементи. Легендите непрекъснато ни напомнят, че магическите вещества и скъпоценни камъни произлизат от дълбока древност и са останки от изгубения свят. Неопетнени от докосването и пороците на смъртните, те са доказателство за първото сътворение. Техните свойства, почитани като свещени, произлизат от света на мечтите. Преданията разказват, че всички живи същества търсят тези материали. Някои от тях — най-често гномите — ги желаят с безумна страст. „Светещите камъни“ разкриват първичния свят на природата и всичките му чудеса; те са „изгубените елементи“, от които е бил направен този свят.
Твърди се, че магическите елементи все още съществуват в най-дълбоките недра на земята и в тайни планини. За намирането и получаването им са необходими големи духовни сили. „Скритият народ“ винаги вижда онова, което смъртните не могат, и с лекота събира магическите камъни и добива магически метали от древните съкровищници. Гноми, феи, елфи и ангели ревностно пазят тайната на светещите камъни и вечните светилници. Когато хората успеят да се сдобият с тях, винаги настъпват усложнения.
Магическите елементи и светещите камъни са винаги прекрасни за всички, които ги видят. Светлината им е божествена. Загадъчни същества благоговеят при появата им. Човечеството особено много почита и желае тези камъни. Елфите цинично ни напомнят защо сме изгубили първичния свят и чудните елементи, от които е бил съставен той. Вълшебните камъни и метали неизменно са от „забравени минали епохи“. Те са „първата създадена материя“, „свещени камъни“ и „звездни метали“. Те са материята на стария свят.
Преданията разказват, че тези прекрасни елементи са от времето непосредствено след началото на сътворението. Погребани по време на въстанието на ангелите, някои от тях останали дълбоко в земните недра. Други били разхвърляни сред звездите и се носят в звездния прах в очакване на времето, когато ще се върнат отново при хората. Те крият ключа към развитието на човешкото съзнание и изискват единствено смирение, за да могат да бъдат намерени.
Мистичните материали и светещите скъпоценни камъни често се намират на места, където стават природни катаклизми. Светещите камъни се освобождават от древния си затвор от странни събития, които „скритият народ“ разтревожено следва. Той ревниво пази съкровищата си от „тромавото“ човечество. Вълшебните елементи могат да се намерят в пламъците на вулканичните изригвания, изхвърлени нагоре от тайнствени метафизични дълбини. Някои падат на земята от космоса, като светят и пулсират. Независимо дали са изхвърлени от земните или небесните съкровищници, те обикновено биват откривани от авантюристи и променят завинаги живота им. Обикновено съдбата на тези хора се определя от това какво правят със съкровището си — морален урок за злоупотребата с властта и силата.
В някои предания се описват и мирни начини, по които могат да се открият светещи камъни. Има хора, които нощем виждат езера, светещи с магическа светлина. Когато влязат в тях, те успяват да открият редките „изпълняващи желания“ блестящи скъпоценности. Те могат да се открият само от надарените, които могат да видят как камъните започват да светят, когато са докоснати от лунния сърп. Загадъчни посетители често добавят „зрънце“ магия в смесите на стари обезверени алхимици. Когато търсената рецепта бъде намерена, разтопените метали започват да светят с радостна светлина.
„Изгубените елементи“ даряват притежателите си със странни способности и свръхестествени сили. Тези способности често изискват малко напрежение на мисълта, което води до изпълняване на желанието. С помощта на светещ камък човек може да стане неуязвим или невидим. Други могат да преминават през стени, а трети да летят, да повдигат огромни тежести, да предизвикват мълнии или бури и да извършват нечувани свръхчовешки дела. Мистериозните предмети пряко свързват мечтите и света. Те са прозорци, през които архетиповете проникват направо в нашата реалност. Желанието се усилва. Това са артефактите на Предстоятеля Йоан. Магическите технологии изискват използването на светещи камъни. Те са изгубените талисмани, забравените инструменти, които водят и разширяват човешкото съзнание. Светещите камъни са движещата сила на всяка изгубена технология.
Онези, които ги открият, стават герои или злодеи. Легендите разказват за намирането и изгубването на загадъчните елементи. Те могат да бъдат открити, дадени или откраднати. Всеки начин на получаването им си има своите последствия. Магическите пръстени се дават на смирените от ангели. Мистични огърлици се даряват на деца заради извършени добри дела. Това са награди от гноми, феи и духове. Малките деца и смирените старци често случайно се натъкват на магическите предмети, нарочно подхвърлени от „скрития народ“.
Светещите кристални скъпоценности често попадат у хора, които влизат в странно светещи пещери при случайни обстоятелства. Странници, изгубили се в някой буря, попадат в пълна с вълшебни светещи съкровища пещера, чието място после никога не могат да си спомнят.
Има и такива, които от жажда за власт се стремят да придобият изгубените елементи със зли магьосничества. Има загадъчни алхимици, които нощем случайно се натъкват на странни минерали и ги отмъкват от „свещеното им вечно жилище“. Използвайки техните изключителни „лечебни и химични свойства“, докато не се освободи пазената в тях магия, те често се превръщат в ужас за цялата околност.
Злите алхимици, обърнали гръб на свещения повик, се обръщат срещу реда и се стремят да заграбят цялата власт. С помощта на магия успяват да заробят населението и се превръщат в символи на опасностите, свързани с неправилното използване на магическите технологии. Обикновено някой непокорен добър магьосник призовава герой, който да унищожи злия алхимик. В прочутите битки винаги срещу магията се изправя магия — героят също разполага с могъщ талисман, с чиято помощ да победи. Ключът към победата в битката е любовта. Тя кара камъните да светят. Алчни и безскрупулни ловци на съкровища ги крадат от забравени храмове и измъкват от очите на идоли сияещи червени камъни с грубите си стоманени ножове.
Когато „вълшебните елементи“ се губят, това става поради лоша употреба или гордост. Често биват взети от порочните си притежатели от загадъчни защитници и покровители на човечеството. Завистливи и нещастни глупаци случайно изпускат откраднатата награда в кладенци, морета, огнени езера или пукнатини в леда. Вълшебните елементи и светещите скъпоценни камъни често се губят, след като заслужаващи хора биват благословени от магията им. Хората сякаш не са в състояние да ги запазят.
Загубата винаги е съпроводена с голяма мъка и съжаление. Загубилите ги винаги биват отбягвани, а в селата им ги очаква безрадостно и сиво бъдеще. В последните стихове на разказите винаги следва обещанието, че рано или късно вълшебните предмети ще се появят отново. Изразява се надеждата, че преоткриването на изгубените елементи ще гарантира светло бъдеще. Винаги има знаци, по които можем да разберем появата им на земята. Революцията в световното съзнание винаги се нуждае от светещи камъни.
Загадъчните „изгубени елементи“ и „светещи камъни“ непрекъснато се появяват от най-древната памет на човечеството. Повторната им поява в символичния лексикон на обществото е непреодолима. Най-великите теми в съвременната научна фантастика по произход са древни колкото света. Техните символи, макар и осъвременени и променени, имат дълбоки корени. Архетипните образи на вечния светилник и магическия елемент се появили отново в серията „Зеленият светилник“ от 30-те. В комиксите вечният изумруден светилник от друг свят разкрива мощта си на човека, който справедливо носи магически пръстен. Зареден с вечната светлина на светилника, рицарят се заклева да предпазва света от злото, след което научава тайната психотронна сила на пръстена си.
И докато образите на Предстоятеля Йоан и прочутата му тронна зала осветява умовете на онези, които са чули историята му, съществува една нова, неочаквана и документирана материализация.
Този така драматичен епизод в човешката история все още изисква пълно библиографско проучване. Има един случай — истинско психо социално събитие, в което архетипът се срещнал с човешкото желание в материална форма.
дракон13:
Съвременната специализирана литература е изпълнена с безброй изследвания върху феномените на луминесценцията и фосфоресценцията. Всички те търсят механистични обяснения за забележителната способност на някои материали и апарати да излъчват светлина. Въпреки тези академични спекулации, феномените на излъчването на светлина и фосфоресценцията изразяват самата същност на най-съкровените ни мечти и свързаните с митовете желания. Странни светлинни източници от дълбините на легендарните постижения на древната магия, завладяващите архетипове, които надхвърлят нашите обикновени интелектуални търсения. Въпросът защо самото им споменаване ни изпълва с огромно страхопочитание има далеч по-дълбоки корени.
Всяка следваща технологична епоха неизбежно се съпровожда с появата на нови забележителни светлинни източници. От втората половина на XIX век до средата на 30-те се появили какви ли не устройства за осветление. И макар че огромната част от тези „светилници“ принудително генерирали енергия, имало и такива, за които това не се отнасяло. По-нататък ще видим, че легендите за „изгубените магически елементи“ и „светещи скали“ се основават на истина.
През 1910 г. електроинженерът д-р Томас Хенри Мъри започнал проучвания върху въздушните генератори на статично електричество. Успял да получи годна за употреба електрическа енергия от електростатичното поле на Земята. Мнозина други изследователи получили подобни резултати във века преди д-р Мъри. Архивите са пълни с патенти на „въздушни батерии“ (Вайън, Уорд, Дюи, Паленскар, Пенък, Плаузен). За забележителната им ефективност трябвало само да бъдат издигнати на подходящо място. Всеки модел се различавал по начина, по който извличал електричеството от атмосферата. Някои от тези въздушни батерии задоволявали енергийните потребности на малки фабрики и телеграфни станции.
Д-р Мъри бил запленен от идеята за добив на електрическа енергия направо от околната среда. Първите му примитивни опити го възнаградили със скромно количество електричество от първата му въздушна батерия, което било достатъчно да произведе щракащи звуци в телефонна слушалка. Започвайки с това устройство, д-р Мъри постепенно го развил до степен да извлича достатъчно електричество, за да запали малка неонова „дъгова лампа“. Бил окуражен, но не и доволен от резултатите. Трябвало да има начин да се добива много повече енергия от въздуха.
Системите, извличащи статично електричество, задължително са издигнати високо във въздуха и заемат много голямо пространство. Някои дизайнери използвали големи балони, в които поставяли кондензатори. Други просто използвали неподвижни структури — големи екрани, поставени на върха на някоя планина, или високи стълбове. Бенджамин Уорд използвал поразителния „насочващ парашут“, който „подкарвал“ електростатичните ветрове. При събирането на електростатичните заряди въздушните батерии зависели от повърхността и площта на структурите, върху които се намирали. Колкото по-голямо било устройството, толкова по-голяма била и наличната електрическа мощност. Мъри искал да миниатюризира тези конструкции. А за тази цел се нуждаел от революционно нов подход към проблема.
Докато изучавал изходната мощ на устройството си, той открил една особеност на естественото статично електричество, която поради една или друга причина била пропусната от останалите изобретатели на въздушни батерии. Електростатичната мощност пулсирала. Разбрал за това „статично пулсиране“, докато слушал през свързаните към телефонните жици слушалки. Шумът се появил като равномерно силно бучене. Първата „вълна“ заглъхнала, следвана от многобройни „отливни вълни“. След малко всичко се повторило. Статичното електричество прииждало „като океански вълни“. И наистина, предизвикваният от него „бял шум“ звучал като прибой!
Тези особени вълни не се появявали „с точността на часовник“, а точно като океанските вълни следвали свой собствен график. Д-р Мъри бил убеден, че изпълвали целия свят. Стигнал до заключението, че те представляват естествения „ритъм на вселената“. Тази заинтригуваща характеристика предполагала, че малки количества пулсиращи електростатични заряди могат да се използват за предизвикването на силни вибрации в голям „резервоар“ на напрежение. Получената по този начин енергия би могла да се използва за промишлени цели. Но експериментите в тази насока не се оказали много обещаващи.
Д-р Мъри смятал, че естествените електрически енергии на Земята се получават от минералите в нея, и затова започнал усърдно да ги изучава. Където и да отивал, първата му работа била да започне да събира минерали. Постепенно събрал доста внушителна колекция. Всеки от образците бил изследван в малката му лаборатория, с цел да се открият евентуални нови електрически свойства, които биха могли да покажат доколко идеята му е правилна.
В първите му предположения имало известна истина. В зората на радиото за улавянето на сигналите се използвали кристали. Тесла е може би първият, който обявил, че кристалите на селения са в състояние да уловят особените лъчи, с които се занимавал по онова време. По-късно различни изобретатели твърдели, че са „открили“ метода за регистрация на сигналите чрез кристали.
Този действително солиден метод използва кристали за „улавяне“ на радиосигнали. Тънки жици (наричани „котешки мустаци“) се заканват към специфични „чувствителни точки“ на повърхността на кристала и се настройват с помощта на малка макара. С помощта на този детектор могат да се улавят радиосигнали, без да се използват батерии. Когато се включи към антена, заземен прът, тунер и слушалки, получената „кристална система“ се превръща в средство за получаване на силни радиосигнали. Мнозина от нас сме имали такива устройства като деца. Те са все още популярни и могат и до днес да се купят за няколко долара.
Тъй като кристалите били ключът към по-доброто приемане, експериментаторите се заели да претърсят минералния свят за нови и по-чувствителни кристали. Ранните списания по радиотехника обяснявали на нетърпеливите ентусиасти как да монтират специалните радио чувствителни кристали. Имало няколко любими видове, по които залитали повечето любители. Главният фаворит бил галенът — сребристосиният кристал с блестяща, приличаща на метал отразяваща повърхност. На второ място се нареждал пиритът, известен също като „златото на глупците“. Като радио детектор, пиритът дава доста силен сигнал. Някои предпочитали молибденита — кристал, който е особено чувствителен към инфрачервените лъчи, както и към радиосигналите. Аматьорите винаги опитвали нови и нови видове, за да решат кой усилва получените сигнали най-много и осигурява най-чисто приемане. Всеки си имал любим кристал. Малцина обаче знаели защо в това търсене на „светещи кристали“ се криела мистерия!
С напредването на технологията някои изследователи открили, че при комбинирането на кристалите се получава по-добро усилване. Когато парчета карборунд и силиций се закрепят едно до друго с малки пружини в метална тръба, сигналът става невероятно силен. Батерии със слабо напрежение превръщат тези минерални детектори в усилватели — първите по рода си приемно-предавателни устройства. Били направени доста опити с биминерални и биметални хибриди, които показали добри резултати. За още по-силно увеличаване на силата на сигнала се използвали най-различни комбинации — минерал метал, минерал, минерал и дори множество минерали, свързани за два различни метала.
В някои детектори се използвал радиоактивния минерал карнотит. Това много засилвало проводимостта, което пък водело до невероятно усилване на сигнала. Същият резултат се получавал и когато въздушните батерии и котешките мустаци са свържат с аутонит — друг слабо радиоактивен кристал. Имало дори малки фирми, произвеждащи синтетични кристали („радиоцит“ и „русонит“). Твърдяло се, че използването им давало най-добри резултати. Постепенно в списанията започнали да се появяват и множество други чувствителни материали — естествени и редки, както и синтетични.
В светлината на всички тези чудеса частни и правителствени лаборатории започнали истинска надпревара в изучаването на минералния свят. Отново било направено откритието, че този свят не е никак прост, а загадъчен и специфичен за конкретното място. Всяко находище се характеризирало с уникални комбинации и смесица на минерали. Характерните особености на един и същ минерал могат да варират в зависимост от местонахождението му.
Галенът например съдържа следи от специфични елементи, които са напълно различни според находището. Оказало се, че галенът от някои находища в Канзас дава изключително чист и силен сигнал. Тази богата на германий разновидност далеч превъзхожда останалите образци на същия минерал. Освен това, кристалите от Канзас се различават и по външен вид от откритите другаде с характерния си синьо-зелен оттенък.
Навигация
[0] Списък на темите
Премини на пълна версия